Нещо не ви свърта на едно място, но времето отдавана спря да предразполага към дълги разходки. Правиш поход на отиване, а на връщане ползваш такси. Колко символика има дори в това просто действие.

yellow taxiЖълтите коли се превърнаха в емблематични за българина возила. Жълтичкото гали окото, а зад волана обикновено те чака разговорлив шофьор, който бърза да сподели мнението си по ред политически въпроси. Повечето са доста мили хора. Млади и енергични, но ми става тъжно като видя и старци, които хванали геврека и вперели погледа си напред, гледат да докарат до пенсия или да добавят нещо отгоре върху мижавата си държавна издръжка. Макар в моя град разстоянията да не са толкова големи и да нямам много време да побъбря, признавам, че доста често едно такова пътуване ми дава доста хляб за размисъл, а и най-сетне срещаш човек, който не се страхува да каже какво мисли.

Таксиметровите шофьори са едни от най-потърпевшите от държавните политики. Всъщност както всички останали, но като че ли те имат малко повече смелост да наричат реалността с истинските й имена. И най-вероятно всички са комуникирали по темата помежду си, тъй като редовният им политически рефрен е: „Ние нямаме държава.“ Интересното е, че като го оспоря обикновено се завързва много привлекателен „дебат“ :). В повечето случаи е част от старателно заучени реплики, но колкото по-креативен съм, толкова по-креативни и интересни стават и те. Когато кажа, че държава имаме, а управлението ни куца, някои ме питат: „Имаме ли?“ с недоверие,  „А наша ли е, или вече е на малцинствата, тъй като те определено са по-облагодетелствани в социално отношение?“. Почти съм сигурен, че в днешното ни чалга управление, както ще смея да го нарека – е съсредоточена една метафорична публичност, за която всяко възмущение е закъсняло, но пък продължаваме да разчитаме на думите си, наместо действията.

Слушам какво имат да кажат тези работещи люде и понякога ми се струва, че в техните, а и в моите очи политиката ни прилича на увеселителен танц. Да, от тези, които забавляват пияните хора по заведенията. Шоу програмата замайва главите ни и дори сред политиците да има някои, които наистина работят, на фона на поразиите, които се правят и оронения престиж на управлението или както казват братята шофьори – на държавата, виждаме само натрапчивите разголени образи. Манипулацията е убийствено жестока. И пием и пеем, и ни танцуват и ни омайват, но когато изтрезнеем на следващия ден от работното място разбираме, че все ни посреща една и съща действителност, която носи махмурлук и ни пита: „Не е ли време да не позволяваш да те залъгват така“.

Google+ Comments