Личния блог на В. Дечев – Страница 28 – Совите не са това, което са!

Приключенията на барон Мюнхаузен

Българската детска писателка Величка Настрадинова беше казала, че приказките са навсякъде около нас – те летят в небето, растат по дърветата, кацат по покривите, искат да влязат през отворения прозорец, срещата се на пътя и децата много трябва да внимават като ги видят да не ги уплашат, защото могат да си тръгнат и да не се върнат. Гениална мисъл!

Приказката е особена „субстанция‟, която общува с децата по начин, за който ние възрастните можем само да завиждаме, тъй като много от нас отдавана са загубили своя детски дух и онази частица, която кара Питър Пан да възкликне, че не иска никога да порасне.

Посланията от приказките учат децата на любов, разбиране, толерантност. Освен това както Айнщайн е казал – колкото повече приказки чете детето, толкова по-интелигентно ще стане в последствие. За това и адмирирах инициативата на БНТ „Малкото Голямо Четене‟.Самият аз гласувах за „Приключенията на барон Мюнхаузен‟ – любимата ми история на Рудолф Ерих Распе. Не знам дали заради факта, че Баронът е действително съществуваща личност или пък защото тогава мечтаех за приключения. Удивителна е смелостта на децата в тази възраст.

Вчера забелязах, че книжката е преиздадена от „Ню медия груп‟ на Светльо Кантарджиев и понеже знам, че работят с последователност и грижа към потребностите на децата и родителите реших да я купя за племенницата ми. Не знам дали поради това, че именно с нея споделям най-често страстта си към четенето и писането, или пък имаме добър общ ген, но малката е ненаситна в желанието си да чете, което гледам да мотивирам при всеки сгоден случай. Добавих към класическата история за Барона и книжката „Морските приключения на барон Мюнхаузен‟ и поне реших, че все пак е подарък за момиче не може без дамска книжка. Купих й и „Скъсаните пантофи” от Братя Грим на същото издателство.

Мисля, че четенето е навик.Той се възпитава, култивира се – също като това да научиш детето да си изхвърля боклука в кошчето. За това трябва да отделим време и внимание и да приобщим децата си към книгите така, както се опитваме да ги приобщим към живота. Защото те ще са им от полза.

Малко за софийското метро

Преди време попаднах на една новина от София. В известен онлайн информационен канал беше изнесъл дизайнерски проекти за това как се предвижда да изглеждат бъдещите метро станции на новата линия или продължението на старите две. Според мен си бяха съвсем прилични и с интерес ги разгледах. Коментарите обаче бяха поразяващо удивителни. От положителни, но с резерви, до крайно отрицателни. Някой хора бяха писали, че ги дразнят цветовете, други, че било голяма глупост метростанциите да бъдат облепяни с плочки, защото така приличали на бани, а трети се бяха обявили, че в Москва спирките били къде-къде по-хубави (?!).

Чета и не вярвам на очите си. Викам си, какви сме българите. Всъщност дори не българите, а софиянците. До вчера си нямаха метро, оплакваха се, че градският транспорт им бил лош, мръсен, ненавременен и отнема голяма част от времето им в пътуване, поради това, че столицата непрестанно се разраства. Днес вече има две завършени метро линии, в които аз лично съм пътувал, както и смятам, че са доста прилични. Сега прокопават още километри метро, а ето, че софиянците пак са недоволни.

От какво? От това, че някой се старае да ви угоди, че се старае да измисли нещо, което да струва максимално евтино, да бъде хубавко (не казвам красиво) и да се цапа по трудно. Да сложа акцент върху „лесно за почистване“. Представяте ли си, ако се сложи камък и ония ти графитомани почнат да чертаят. Колко от вас са се замисляли, че на тия плочки, които казвате, че приличат на баня, всъщност се почистват много по-лесно и бързо. А нали искаме вече да ни е чистичко и спретнато – да изглежда винаги като ново…

Софиянци не бива да са толкова придирчиви и не бива да забравят, че тяхното метро е само на колко – 10-тина години? Не бива и да го сравняват с московското, което е почти на век. Бъдете благодарни, че имате сигурен и по-удобен транспорт. Защото докато вие се оплаквате, ние в Добрич не, но във Варна и Пловдив, хората все още киснат по задръстванията и дават луди пари за таксита.

Кратък поглед към Евровизия 2014

Победителят в конкурса Евровизия тази година предизвика множество противоречиви отзиви. Кончита Вурст или „брадатата жена“ получи най-голяма подкрепа от зрителите и стана победител в конкурса. Успехът насочи вниманието към един скрит, но доста морален и социален проблем. Изпълнителят, чието истинско име е Томас Нойвирт, родом от Австрия, се появи на сцената облечен в женски дрехи, на токчета и с брада.

Независимо дали поради пиар, или изразяване на личността, това, което разбуни духовете по време и след конкурса бе външният му/й вид и открито се заговори за толерантността или липсата на такава.

В Беларус, Русия и Армения се появиха петиции за забрана на излъчването на конкурса. Руската църква също изяви неодобрителната си позиция. В Копенхаген, представлението на певеца бе последвано от бурни аплодисменти, но в други държави отнесе критики.

Всъщност самата победа на Нойвирт в известна степен показва, че по-голямата част от Европа приема различието. Дискусиите из Интернет пространството показаха отношение към моралните и духовни ценности в обществото. Впоследствие самият артист зададе въпрос в едно от своите интервюта: „Защо хората са толкова изпълнени с омраза заради една брада?“

Понякога прекалената омраза и силното отхвърляне на нещо е продиктувано от дълбок вътрешен страх от различното и непознатото. Дали гневните отрицателни критики се дължат на подобна реакция, или имат основателни притеснения ще можем да разберем в бъдещето.

Тук по-скоро е важно до колко сме толерантни към различните и поради това да колко позволяваме на другите да бъдат и отстояват себе си.

Две бири и музиката да свири

Колко малко му трябва на човек? Както се казва в един стар български филм: „Дай две бири и музиката да свири“.

Точно към това предразполага хубавото време и честно казано хич не ми се работи. За тоя ни обичаен мързел, който се повтаря всяка година по едно и също време, често обичаме да говорим като за пролетна умора. Само дето никак не е умора и като започне още преди пролетта ни подкарва до последните топли дни на есента.

Истината е, че хубавото време ни кара да си гледаме жално, закотвени за работното бюро, да си мечтаем за релакс, нещо разхладително и много забавление. Слънчевите дни яко развалят офис дисциплината. А оттам идва и по-малката мотивация за извършването на какви и да е дейности. Лесно се изнервяме на околните и гледаме по-бързо да се изнесем след края на работното време. Но представяте ли си как се спаряват хората в топлите страни. Те предполагам цяла година са в така наречената „пролетна умора“. И все пак някак си успяват, кой както може, де се организира. Тук обаче ми идва на ум каква им е икономика и като имам предвид, че повечето топли страни все още са под знаменателя на думата „развиващи се“, май май не им се получава много.

И така… две бири, музиката да свири и аз в офиса пред компютъра. Мисля, мисля, и все пак откривам нещо полезно в цялата тази прелюдия към почивните месеци. От една страна благодарение на това мечтание по отпуските, почивните дни ни се струват по-сладки и гледаме да си отпочиваме на макс. Така се учим да ценим свободното си време, глезим се повече и по-ефективно. А ако например попитате един неработещ човек/ ученик/студент/ възрастен дали му ли приятно да е свободен и да се чуди какво да прави по цял ден, то той непременно ще ви отговори, че и мързелуването не е лека работа. Най-големият му проблем е скуката, а тя води до глупави приумици и усещане за пропиляно време…

Младите са във Fitness Pulse

Предстоят абитуриентските балове и несъмнено най-важното за младите е кой ще направи по-силно впечатление. В рода също си имаме завършващ тази година и суетата е на 6. Преди си мислех, че манията по баловете е само при момичетата. Трябва да видите племенника ми и ще сте на друго мнение. Семейството на сестра ми живее в София, където самата тя от години е щастливо омъжена.

За Голямата вечер костюмът е вече на лице, дамата също. И понеже е доста суетен е тръгнал на фитнес. Отида ли на гости при сестра ми, обадя ли се или друго, той все е там, тъкмо отива или се връща.

На мен лично ми се струва малко прекалено, но какво разбирам аз – от един провинциален град. Момчето разказва, че във фитнеса се събират всичките му приятели, тренират, забавляват се, пият кафе. И всичко това не къде да е във фитнес Пулс, в сградата на Емирейтс Арат Резиденс, собственост на Андон Атанасов и Палскал Дойчев, които от години са известни с опита си в луксозния хотелиерски бизнес.След като обявиха фитнес Пулс за най-добър бранд във фитнес сферата в България за 2013 г., сякаш целият поток от младежки с ентусиазъм се стече натам. Все от повече места, чувам, че това е новата мания. Там стават срещите, свалките, поканите, и освен всичко друго тренировките с индивидуални фитнес програми за сваляне на килограми, бодибилдинг и дори йога курс.

Младите го харесват може би и защото изглежда модерно и доста добре и са готови да заделят немалката месечна вноска. Но кой не обича да ходи на яки местенца, а нека сме откровени, аз също имам фейсбук и виждам как по-младите обичат да се хвалят като се тагват къде са. А май няма по-престижно от това да се отбележиш, че си на фитнес, не другаде, а ми в Pulse.

И газарията е пълна… Гледам го как племенника ми се гласи, като някое момиче – новите маратонки, анцуг последна мода, косата с гел, ланеца на врата. Когато го бъзна: „Нали ще ходиш на Фитнес, не на ревю‟, той отговаря: „Е, да, ама в Пулса‟. 😉

Това ме връща доста години назад и сякаш гледам себе си. Същия бях, само дето ланеца липсваше. Даже си мисля, че ще е супер, да ме вземе като съм в София с него. Току-виж постегна малко тези стари трицепси. Всъщност на мен не ми трябва много. Бързо ще се подмладя с 10 години.