ПоврЕден или повредЕн

pravogovorПодхванал съм езикови теми напоследък, ама то всеки ден изскача отнякъде нещо интересно, което си струва да бъде коментирано. Още повече, когато имаш мнение по въпроса. Провокацията пак дойде от социалната мрежа. Нормално – той животът ни се пренесе там. Та тия дни една фейсбук приятелка, репортерка в регионална телевизия, се възмущаваше за това, че повечето нейни колеги слагат неправилно ударението на думата повреден на второто “е”, а не на първото, както било според речника. Вярно е, че според правописния речник е така, също така обаче е вярно, че нормата в правоговора се определя от правоговорния речник. Лично аз, понеже не си вадя хляба с говорене, не знам кога е излязъл последният правоговорен речник и дали там все пак този въпрос не е уреден по начин, който да посочва думата като възможна и с двете ударения, или иначе казано да ги определя като акцентни дублети. Затова спирам дотук – поне докато не направя справка и не съм сигурен как е в действителност. Въпросът ми обаче е друг – има ли значение как българските репортери и телевизионни водещи произнасят тази дума, когато те, а и редакторите им все още не са се научили, че след числително име за лице се използва не бройна форма, а обикновено множествено число, а пък за мъжколичните форми на числителните от две до пет не са и чували. И всеки ден от екрана и от всякакъв тип медии чуваме пет ученика, три студента, два учителя и т.н. Да, има проблем с правилното говорене на българските журналисти, но дайте да ги емнем първо да научат истински важните неща. Висшия пилотаж – след това:)

 

 

Ненужните чуждици

Пратих оня ден на едни клиенти по електронната поща едни преводи – с прикачен файл. Да, ама както често ми се случва напоследък в бързината, съм пуснал писмото без прикачения файл. И след малко получавам отговор с молба да им пратя и атъчмента. Пратих им аз атъчмента, или с други думи прикачения файл, както може да се досетите разгадаването на тая дума не може да е проблем за мен, пък после се замислих защо използваме чуждици, когато това не се налага, още повече, когато не са придобили и гражданственост и са разпознаваеми и разбираеми единствено за хората, които знаят чужди езици. Ще кажете, че то половината от словосъчетанието прикачен файл също е чуждица. Да, така е, но една доста разпознаваема чуждица, влязла отдавна в обръщение в езика ни и вече наложила се чуждица. В съвременния наистина уеднаквяващ се свят, включително и в езиково отношение, не може да говорим за абсолютна чистота на езика. Постоянно ни атакуват и ще продължават да ни атакуват всякакви термини, дошли от други езици. И в случаите, когато няма подходящ аналог на български език, няма нищо лошо в това да ги пропускаме през филтъра на езиковата чистота. Не съм съгласен обаче, когато това се прави, за да се демонстрира някаква модерност и криворазбрана интелигентност. Интелигентният човек говори разбираемо. Езиците са измислени не за нещо друго, а за да могат хората да се разбират, за да могат да общуват. В този смисъл езикът трябва да прави общуването разбираемо и да го улеснява, а не да го затруднява.

 

Паметниците в България

Както се знае ние имаме паметници запазени от едно време, които са издигнати в чест на героите дали живота си в борба за свободата, която имаме днес. Самата дума „паметник” говори сама за себе си – служи за да напомня за някого или нещо. Те са символ на героизма и силата на българския народ и трябва да се почитат и уважават от нас. Когато честваме някои от националните ни празници поднасяме венци в знак на благодарност и признателност към героите от славното ни минало. Според мен обаче трябва и нещо повече, а именно да ги съхраним и поддържаме във достоен вид. В никакъв случай не трябва да позволяваме да ги премахват или да ги оскверняват, защото ние сме част от това и ние също трябва да се чувстваме обидени от подобни деяния. Били сме свидетели на събарянето на паметници, само защото не са угодни на някой. Аз чувствам признателността към тези паметници като мой дълг, който трябва да спазвам и според мен всеки българин трябва да го чувства по такъв начин.

Затова се опитвам да подкрепям проекти за опазване на културното ни и историческо наследство, какъвто е например Фондация Мизия на Светослав Кантарджиев. който има за цел не просто да реставрира и запази, но и да популяризира това наше наследство, въпреки че ние с лека ръка оставяме да се разпада и разграбва. Все пак след нас ще има други поколения, които трябва да знаят кои са били борците за свобода и трябва да им отдадат нужния почит. Тези паметници за нас са културно наследство предавано през годините и запазено до ден днешен и ние не можем да ги подминаваме. Трябва да се чувстваме горди и да почитаме миналото си, защото народ,който не почита миналото няма бъдеще.

Книжовният език е нормативен

Заглавието със сигурност ще ви подведе, че ще вляза в някакви тясно специализирани езиковедски рамки, но не е така. Ще ви разкажа за словесната схватка, в която се наложи да вляза тия дни, за да защитя родния правопис. Споменах ви за разни страници във фейсбук, навъдили се напоследък, които имат претенции, че разбират от правопис, и щедро разпръскват знанието, което смятат, че притежават, а според мене – по-скоро  собствената си неграмотност. Та в една от тия страници, за които по обясними причини  – интереса ми към проблемите на езика – съм абониран, преди всъщност да знам, че не я списват професионалисти, попадам на новогодишно поздравление към абонатите и приятелите на страницата с груба пунктуационна грешка. Възмъжах и реших, вместо само да споделям възмущението си в блога, да го заявя директно на хората, за които се отнася. Драснах няколко реда с извинение, че се захващам точно с новогодишното им послание, но че не може страница, която има претенциите да популяризира правописните и пунктуационни норми, на която вероятно много хора се доверяват, за да попълнят знанията си за правописа, да допуска толкова груба грешка. Очаквах, че авторът на страницата и на новогодишното послание ще се извини за допуснатата грешка. Човекът обаче отговори, че въпросната пропусната запетая му нарушавала ритъма на изречението, иначе знаел, че трябва да я има. Обясних и на него, ще споделя и с вас: българският книжовен език е нормативен, което ще рече, че има описани правила и те са задължителни. А ритъмът на изречението на такива некомпетентни драскачи е просто мнение по въпроса – при това неграмотно.

През 2013 ще чета повече

За много години на всички читатели! Пожелавам Ви най-вече да сте здрави, защото почти всичко останало зависи от вас.
В първата ми публикация от 2013 ще пиша за едно нещо, което ще променя през Новата година – ще чета повече.
Днес мога да се похваля, че си закупих книжка, която смятам да започна още днес. Заглавието на покупката ми е Ги Лалиберте: Невероятната история на създателя на Цирк дьо Солей.

Честно казано ми омръзна от нискокачествените филми и предавания, с които ни заливат по родната ни телевизия и четенето ще е моето спасение. Признавам, че напоследък чета малко и няма да се оправдавам, а направо смятам да се поправя.
Прочетох доста мнения за въпросното творение, както и рецензиите на режисьорът Ивайло Палмов, Деян Райков и Невена Георгиева.
Смятам, че има какво да се научи от тази книга, защото това е една реална история за създаването на нещо голямо и значимо. Вярвам, че трябва да погледнем по-позитивно и да повярваме в мечтите си, защото само така ще ги постигнем. А това, разбира се, няма как да се случи чрез висенето пред телевизора и оплакването във Фейсбук.
Затова призовавам и вас – всички мои читатели, да си харесате някоя книжка и да започнете да четете повече и то възможно най-скоро. Ще се радвам да дискутираме книги вместо Биг Брадър, например.
И за накрая в коментарите може да ми препоръчате ваша любима книга по реална история, за да я впиша в списъка със следващите ми четива.