Много е лесно човек да приеме нещо за даденост. Когато градим отношения, често попадаме в деструктивния капан на постоянната критика. Ако можехме да направим крачка назад и да видим поведението си отстрани, може би щяхме да забележим, че така вредим на хората около нас, а в последствие, когато те се отдръпнат, и на себе си. Чак тогава започваме да ги ценим. Парадоксално, но факт.
Вместо да се фокусираме върху човешките недостатъци и да им ги посочваме, защо не наблегнем на добрите им черти. Знаете ли, че за обратното се оказва, че е виновна еволюцията, заради нея първо виждаме това, което не е наред. Така навярно сме се защитавали от опасности, забелязвайки ги отдалеч. В това няма нищо лошо, стига да не се фиксираш върху отрицателното през цялото време.
И аз навремето съм критикувал хората за недостатъците им, но после си научих урока. С възрастта осъзнах много неща, обаче важното е, че съм се поправил и то когато още в зародиш се улових какво правя. В такива ситуации човек трябва да се попита дали, ако някой постъпи по същия начин с теб, ще ти бъде приятно. Толкова е просто, че чак се чудя защо хората не прилагат тази тактика.
Сега вече търся доброто у хората и го намирам. Не сме толкова лоши, колкото медиите се опитват да ни убедят. Някои ще кажат, че да търсиш доброто у хората е наивно и че един добър човек никога няма да успее в живота. Това прави ли го по-малко достоен за уважение? Или го прави отписан от всякакви сметки? Е, аз предпочитам да уважавам хората, заради това, което са, а не заради онова, което притежават. Във второто не виждам нищо истинско.