Държавата е казино

В България, когато стане дума за избори, държавата заприличва на джакпот машина в най-мрачния бар на квартала. Всеки си хвърля стотинките, но реално шансът да уцелиш нещо смислено е по-малък и от шестица в тотото. Уж демокрация, уж избор, а накрая пак познатите физиономии въртят волана на държавната кола. Нарочно не казвам „властта“, защото думата е изтъркана до безобразие. По-точно е „колата“ – тежка, ръждясала, с криви фарове и постоянно забиваща на първа. И всеки, който седне зад волана, я кара все едно е лична собственост, а не обществено превозно средство.

Тази изборна патаклама се повтаря на всеки няколко месеца. Едни влизат, други излизат, но резултатът винаги е един и същ – никой не носи отговорност. Скандали, корупция, схеми – все едно гледаш един и същ филм, само с различни актьори. А народът? Народът е статистистът, който пак и пак седи на студения стол в студиото и пляска, когато му кажат. И си вярва, че този път ще е различно.

Може би трябва да погледнем на политиката не като на свещен дълг, а като на казино. Там също има правила, но всички знаят, че крупието винаги печели. Ако приемем, че държавата е казино, тогава ще разберем защо хората се отказват да гласуват. Защо си губят времето да натискат бутончета, след като резултатът е ясен предварително. Защо си хвърлят парите в слот машина, която никога не изплаща.

Да, звучи цинично. Но понякога истината е по-цинична от всяка сатира. Ако искаме промяна, трябва да спрем да играем. Да не се надяваме на чудеса от политиците. Да започнем да изискваме сметка за всяка стотинка. Да не мълчим, когато ни лъжат. И най-вече – да спрем да вярваме, че някой друг ще оправи държавата вместо нас. Защото в държавата-казино печели само този, който знае правилата и не се страхува да ги нарушава.