By vdechev Трамваят на „Мария Луиза“ свири с писък, който къса тъпанчетата, и пак свири. Сякаш няма друга причина за съществуването му, освен да ни напомня, че напредването е компромис с нервите. Нещо като в къщи напоследък.
Години наред играех ролята на семеен инженер. Виждах дребни „несъвършенства“ – дремеща несигурност, напрежение от работата, дребнаво дразнене от съседа – и веднага изваждах менгемето и гаечния ключ. Логика до дупка, поднесена като безплатна консултация. Проблемът се вижда, значи трябва да се реши. Алгоритъм, сметка, „пач“ и готово. Убеден бях, че така спестявам време и сили на жената до мен.
Само че решението е евтин изход. То приключва разговора. Като кажеш „направи това“, слагаш капак на емоцията, която не ти е приятна. Оптимизирах общуването така, че да не ми се налага да се занимавам с емпатия. Само експертно мнение – студено, стерилно и напълно ненужно.
Спомням си една вечер миналия месец. Седим в кухнята, светлината е приглушена, тя разказва за неприятност в офиса. Вместо да чуя нюансите на фрустрацията ѝ, аз веднага започнах да строя стратегия за „управление на конфликти“. Съвети как да преформулира изказванията си, как да документира грешките на колегата, как да изиска обратна връзка. Гледам я – очите ѝ са забили в някоя точка на масата. Аз не бях партньор. Бях нежелан кризисен мениджър, превърнал личната ѝ емоция в бизнес казус.
Проблемът е, че сме свикнали да гледаме на всичко – от софтуера до отношенията – като на нещо, което подлежи на „поправка“. Живеем в култура на оптимизация, където всяка нерешена ситуация е провал на системата. Но емоциите не са бъгове. Те не чакат софтуерна актуализация. Те са самото съдържание. Като се опитваш да „решиш“ чуждата тъга или раздразнение, всъщност казваш, че това състояние е недопустимо и трябва да бъде премахнато, за да се възстанови комфортът.
Затова спрях да давам инструкции. Ако не ме питат, мълча. Когато чуя „шума“ на проблем, просто го оставям да звучи. Не се опитвам да го заглуша с логика. Това е по-трудно – изисква да издържиш тишината и тежестта, без да се криеш зад щита на „полезността“.
Вечерите станаха по-тихи, но не в смисъл на липса на разговори, а в смисъл на липса на излишно напрежение. Без моите „инструкции“, разговорът вече не се къса рязко. Просто тече. Може би това е по-малко ефективно, но е много по-човешко.“