By vdechev Дълго време вярвах, че победата в спор с партньора е някаква форма на възстановяване на равновесието. Днес знам, че това е най-бързият начин да се закотвиш в крепостта на собственото си его. Не печелиш човек, а просто взимаш точка, която няма стойност, ако няма с кого да я споделиш. Няма да споменавам конкретни имена, но преди няколко дни в едно кафене на „Шишман“ станах свидетел на точно такава сцена. Двама души на съседната маса. Той — с онази позната самодоволна усмивка на човек, който е победил в шахматна партия с очевиден мат. Тя — с празна чаша пред себе си, гледаща в нея като в кладенец без дъно. Не видях гняв, не видях сълзи. Имаше нещо далеч по-страшно — пълно отсъствие. Връзката между тях беше прерязана с хирургическа прецизност.
Отказвам да наричам това „успех“. Когато използваш логиката като тесла, за да разцепиш емоцията на другия, ти не решаваш проблема, а просто премахваш сътрудника. В отношенията няма математическа формула, която да се постигне чрез капитулация пред истината. Има само търпение и разбиране. Когато настояваш, че си прав, всъщност казваш: „Моето его е по-важно от твоята уязвимост“. Това е лош бизнес модел за дългосрочно партньорство. Резултатът е натрупване на недоволство, като прах и мръсотия в изоставено мазе. Всеки такъв „успех“ изсмуква малко от емоционалния капитал на връзката. Това не е субективно усещане, а чисто счетоводство. Натрупваш си „ресентимент“, който тежи като неплатени сметки и в крайна сметка ще ти излезе през носа с най-скъпата валута — дистанция. Когато партньорът ти се чувства унизен от твоята логическа мощ, той не се учи да бъде по-добър, а просто се учи как да те заобикаля, без да те докосва с мисъл или чувство. Спечелил си спора, но си изгубил достъпа до човека.
Разбирам, не е нужно да се съгласяваш с всяка абсурдна теза, но ако целта ти е да бъдеш единственият „правилен“ в стаята, скоро ще откриеш, че стаята е твърде голяма за един човек. В интимната сфера фактите често са просто шум, ако не са поднесени с разбиране. Можеш да имаш всички аргументи на света, но ако ги използваш само за да разбиваш доверие, просто градиш стени, а не мостове. След като допих еспресото си, тръгнах към колата. Те все още бяха там — седящи в тишината, прави като войници, и напълно непознати един за друг.“