Отново подхващам темата, която често ме изкушава – за образованието или по-точно, ако въобще сме решили да хвърляме усилия в тази посока, как и къде да ги хвърляме. По времето на социализма обществен идеал беше всестранно развитата личност, нещо като специалист по всичко, дето поназнайва от много неща, но в крайна сметка не знае нищо в степен, че да може да свърши качествено и задълбочено дадена работа. После дойдоха времената на тесните специалисти.
В момента не знам какви са времената, само осъзнавам, че по принцип правилата трябва да ги определя трудовият пазар или по-точно работодателите. А дали те са достатъчно подготвени да си избират кадри и да знаят какво точно е най-доброто за тях?
Позамислих се над тая тема след разговор с мой приятел, който се беше записал на поредния курс – този път за изучаването на пакет графични програми, а цената на курса хич не беше символична, над 1000 лева. По професия е биолог и в момента работи като преподавател в една лаборатория. Попитах го защо. Защо не ги даде тези пари за нещо, което е по-близо до специалността му и би му позволило да задълбае в посоката, в която се е развивал и до момента. Каза за автобиографията. Българските работодатели много държали да имаш в сивито си дипломи от най-различни курсове. Показвало, че имаш желание да работиш върху себе си. Хубаво – спор няма, че човек не трябва да спира и да работи върху себе си. Ама за какво точно ти е графичен дизайн в автобиографията? Съгласен съм, че няма излишно знание, не се знае кога нещо ще ти потрябва. Става въпрос обаче за целесъобразност на едно загубено време и на едни похарчени пари.
Та в тая посока си мисля не е ли по-добре в сивито си да имаш примерно пет квалификации или курса, но някак да са разширявали експертизата ти в една посока. Другото ми се струва точно като ония соцспециалисти по всичко, дето всъщност не бяха по нищо.