В моят град Добрич никога темата за безпризорните животни не е била кой знае колко належаща. Може би, защото в по-малките населени места по-лесно се стопанисват улиците и доста по-лесно се въвежда ред.
Миналата седмица пътувах до София и си припомних защо хората негодуват. Действително проблемът с бездомните кучета изисква спешно разрешаване. Не само видях много единични, но и имах близка среща с глутница с война между четириногите. Друг такъв голям български град, който може да се „похвали “ с множество улични любимци е Пловдив. Там обаче среднощният лай е заменен с любовно мяукане. Пловдивчани не се оплакват, за сметка на сериозно засегнатите софиянци. И има защо. Котката е гальовно животно и освен да ти проси храна и да се умилква, няма да те закачи, ако не я предизвикаш или неволно нараниш. Тогава може да се впусне в атака, ако преди това не си е плюла на лапите. Кучето обаче плаши децата с лая си. Надушвайки страха става доста по настоятелно и мотивирано се репчи. Агресията е в породата му, съчетана с доста по-яка захапка, едри зъби и може бързо да те догони.
Основният проблем обаче, не е в решението да се сложи край на кучешките разходки по столичните улици, а сблъсъкът с природозащитните организации, липсата на приюти и, доколкото разбрах, малкото действащи екипи по улавянето и кастрирането на четириногите. Добрата новина обаче е, че според последните социологически проучвания кучетата в София са намалели с два пъти от преди 4 години. Ако това, което видях означава малко, то не искам да помисля какво е било през 2010-та.