Тези, които скоро са кандидатствали във висше учебно заведение, или са имали намерение да кандидатстват и са разглеждали кандидатстудентските справочници, или пък са имат близки, които са се запътили към Алма матер, няма как да не са забелязали, че за доста голяма част от специалностите в много от университетите основен изпит за кандидатстване са различни по форма и съдържание тестове, проверяващи нивото на езиковата култура. И предполагам, повечето от вас са си задавали въпроса за какво му е на един икономист, юрист, психолог, социолог и т. н. да владее чак пък толкова тънкостите на правописа и езика. На пръв поглед не са му чак пък толкова необходими. Ама само на пръв поглед. Погледнете правописа или по-скоро отчайващия правопис в статусите на доста образовани и начетени уж хора и ще спрете да си задавате този въпрос. Вопиюща и стряскаща неграмотност цари. И не че е толкова важно това, хората да си пишат грамотно статусите във фейсбук, макар че защо не. Но си мисля, че е много важно да си пишат грамотно нещата, които им се налага във връзка с професионалните задължения. Нали никой не иска адвокатът му да му напише договор, пълен с правописни грешки, или пък с неправино поставени запетаи, които често променят смисъла, а оттам – и значението на написаното. Нали никой не иска министърът на културата, който е завършил НАТФИЗ, да пише збогом вместо сбогом. Ето затова са нужни изпитите по езикова култура – защото професионалните знания и умения понякога губят смисъл, когато не може да ги изложиш в поносимо грамотна форма.
Books instead of movies
In recent years, people have watched more and more TV, forgetting about the good old book which pages smell authentically and anciently. The global world of today makes more consumers than connoisseurs of imagination and reading mater.
Well, I am from the second ones who still cannot live without a book. To be honest, me, myself and I are not able to fall asleep, to love or dream, to travel or just relax without the favorite pages. My preferred genre is definitely historical, illustrating the greatest heroes, heroism and undaunted spirit.
That`s why my latest literature choice was Spetsnaz Alpha – My Destiny by Gennady Zaitsev, published in Bulgaria by New Media Group and Svetlyo Kantardjiev. My Lord, amazing 550 pages! The author was a Major
General in the epic Russian Squad known all over the world. Zaitsev is absolutely breath-taking, reporting heroism of The Alpha Squad.
One thing is for sure, if I watched a movie about Russian special services, it would not impress me at all. According to my view, movies, series and TV are gray and boring. Books are the vital colors of the world!
So, be colorful, choose books instead movies, nourish your imagination!
Висящи карти за библиотека
Знаете, че съм изкушен професионално от словото, от хубавата книга, въобще от духовността. И си имам теория, че икономическите кризи в едно общество винаги са предхождани или съпътствани от духовни кризи. Факт е, че все по-малко българи посягат към книгата. Разбира се, че това си има своите логични обяснения в един свят на силно развити модерни технологии, в който човек все повече е изкушен да посегне към лесно смилаемата и онагледена информация. Само че книгата си е книга и няма нещо, което повече да въздига полета на мисълта и фантазията от нея. Има обаче и една друга група хора, които продължават да гледат на книгата като на възможно най-добрия път към духовността, но… Не могат да си я позволят чисто финансово. Темата за цените на книгите и за достъпността им ще подхвана друг път. Днес пиша за една добра новина, която прочетох в последните дни. Покрай инициативата за висящо кафе, висящ хляб, се родиха и едни други висящи инициативи – не за подпомагане на физическото оцеляване, което безспорно е много важно, а за духовното оцеляване. Вече започват да си пробиват път и стават факт висящи карти за библиотеки, висящи билети за концерти и театър, което няма как да не ме радва. Защото трябва да осъзнаем, че няма път и към физическото оцеляване, и към финансовото добруване и въобще към това, да живеем по-нормално, който да не минава през знанието и духовността. Защото има една много хубава поговорка – не давай на гладния риба, а въдица. Е, това е – духовността е нашата въдицата за оцеляване.
След дъжд качулка
Българите имаме една много хубава приказка – след дъжд качулка. Което ще рече, че предприетите действия са правилни, но позакъснели. Чак когато ни сполети някакво природно бедствие – било ураганен вятър или пък наводнение – и както често се случва напоследък се стигне до пострадали и жертви, се сещаме какво е трябвало да се направи, а то най-простичко може да се формулира с две думички – контрол и превенция. Трябва ли да духне ураганен вятър със скорост 120 км в час, да започнат да падат тераси и огромни метални билбордове, да има жертви, за да се сетим, че при монтажа на такива опасни съоръжения трябва да има не само начален строг контрол, но и постоянно следене на състоянието им. Трябва ли тераси или цели блокове от занемарени стари къщи в центровете на градовете да падат по главите и по колите на хората и отново да се стига до жертви, за да влязат общинските контролни органи в роля и да започната да налагат санкции на собствениците, да ги задължават да ремонтират или пък да започнат ремонтите за сметка на общината и после да осъдят собственика на опасната сграда. Трябва ли да чакаме да дойде април-май, когато ще започнат мощно да се топят снеговете и ще завалят обилните пролетни дъждове, за да се сетим да погледнем в какво състояние са коритата на реките и стените на язовирите. Ей за тия случаи на закъсняла деятелност народът е казал – след дъжд качулка. Само дето дъждът най-много да те намокри, а немарливостта направо убива.
Едната ръка винаги да е свободна
През 2013-та година се навършват 70 години от спасяването на българските евреи и за тази кръгла годишнина почти всички медии отразиха събитието по различен начин. Даже мисля, че сериалът “Недадените”, който ще излезе до дни, е посветен на същия благороден акт на българския народ, който няма аналог по света. Във вестник Преса попаднах на интервю с Никола Антикаджиев – представител на известната петричка фамилия Антикаджиеви. Та в интервюто покрай спомените си за едни по-други български времена, Антикаджиев разказва за срещата си с Димитър Пешев, станала в началото на 70-те години, и за нещата, които му е разказал. За тия, които не знаят, Димитър Пешев е председател на народното събрание, който инициира остро протестно писмо до министър-председателя Богдан Филов за спасяването на българските евреи. Не този разказ обаче ми направи най-силно впечатление от интервюто, защото съм чел по темата доста, а думите, които казва на изпроводяк Димитър Пешев на Антикаджиев. Думи, в които според мене са събрани злополучията на българския народ в десетилетията от Освобождението до наши дни. Той му казва: Българският народ обича да прегръща благодетелите си и с двете ръце, запомни – винаги едната ръка трябва да е свободна. И наистина, като се замисли човек, в България винаги сме се делели ни -фили и -фоби, в различни исторически периоди всеотдайно сме прегръщали различни български благодетели – винаги с двете ръце, без полезен ход, без оставянето и на друг вариант, на друга възможност. И сега е така – пак сме прегърнали с двете ръце. Българските политици май никога няма да научат урока на Пешев, че свободната ръка винаги дава допълнителни хоризонти – даже и да не се възползваш от тях.