Един преводач за какво друго да говори, освен за език. Днес обаче ми се иска по съвсем конкретен повод да споделя наблюденията си върху това, че родният език си е роден. Може перфектно да научиш чужд език, никога обаче няма да си по-силен в словото от човек, който също е силен в думите, само че ги пише на родния си език. Не са случайни тия ми разсъждения. Тия дни съвсем случайно попаднах на материал, написан от моя колежка от университета, която е рускиня. Ставаше въпрос за народопсихология, народни обичаи и други такива неща. Добре написано, чистичко, грамотно структуриран текст, знам, че може да пише добре, знам, че от едно време чете и продължава да чете много българска литературна класика. Но. Честно да си говорим, когато не пишеш на роден език, няма я душата на словото, истинското му осмисляне. Защото писането не е само подреждане на някакви думи по определени правила, ред и звучност. Писането е преди всичко влагането на душа и дълбок смисъл – а това може да стане само когато си ги преживял тия думи. И за да ме разберете правилно какво имам предвид, ще ви дам пример с един много любим мой писател – киргизстанеца Чингиз Айтматов. Чел съм му нещата на български. Има наистина големи книги – не говоря за обем. Доколкото знам, пише повестите си едновременно и на руски, и на киргизки. И за да илюстрирам това, което искам да кажа, и за да ме разберете максимално правилно, ще ви го обясня така – сигурно руските му варианти са изключителни, но още по-сигурно е, че вариантите му на киргизки са велики – няма как да е иначе.
