By vdechev 
Терминът „краят на историята“ не е просто метафора за личен застой – той има дълбоки философски и политически корени. Най-известното му използване идва от Франсис Фукуяма, американски политолог и философ, който през 1989 г. публикува провокативно есе, а по-късно и книга със заглавие „Краят на историята и последният човек“. В разгара на промените, които следват разпадането на комунизма и края на Студената война, Фукуяма формулира тезата, че либералната демокрация е окончателната форма на управление, до която човечеството е достигнало след векове на идеологически конфликти.
Фукуяма стъпва върху философията на Георг Хегел, според когото историята представлява рационален процес, чрез който човечеството се стреми към свобода. В интерпретацията на Фукуяма този процес завършва, когато идеологическата борба приключи – когато няма алтернатива, която да оспори водещата идея. А тази водеща идея, според него, е либералната демокрация, съчетана с капитализъм. Той не твърди, че повече няма да има събития, войни или кризи, а че няма да се появят нови, по-добри политически или икономически системи, които да я заместят.
Тезата предизвиква ожесточени реакции още в края на XX век. Мнозина критици, сред които най-известният е Самюъл Хънтингтън, посочват, че светът е твърде разнообразен културно, религиозно и исторически, за да приеме универсално либералната демокрация като своя крайна форма. А събитията от началото на XXI век – като атентатите на 11 септември, възхода на авторитарни режими, глобалния популизъм и войната в Украйна, войната в Близкия Изток – ясно показват, че идеологическата битка далеч не е приключила.
Днес, повече от три десетилетия по-късно, идеята за „края на историята“ се завръща, но с нов прочит. Все по-често се говори не за триумф на демокрацията, а за изчерпване на доверието в нея, за гражданска апатия, кризи на представителството, влиянието на изкуствения интелект върху публичния дискурс и ерозията на свободите под маската на технологичен напредък. В този смисъл „краят на историята“ вече звучи не като победа, а като предупреждение – че ако престанем да се развиваме, ако спрем да търсим по-добри модели за съвместен живот, може би наистина ще стигнем до край, но не този, който си мислехме.
Идеята остава актуална, защото ни принуждава да си зададем болезнено важния въпрос: в какъв свят искаме да живеем – и дали вече не сме се отказали да го променяме.
