Личния блог на В. Дечев – Страница 25 – Совите не са това, което са!

Максимална минимизираност

Предполагам, че израз като „максимална минимизираност“ може да ви прозвучи малко объркан в началото.

На практика обаче няма нищо сложно, ако вникнете малко дълбоко в значението. Всъщност това е изразът, който използвам, за да обясня умението да вършим максимално много задачи с максимално качество за минимално време. т.е. да постигнем максимални резултати с минимален арсенал от вложени средства. Словосъчетанието ми хрумна съвсем случайно и дори вече не помня кога се случи и какъв беше поводът. Не съм чувал обаче някой да го използва в широк план. За разлика от мен, а аз доста го употребявам. Харесвам ми, че двете думи са омоними, както и звученето, което създават като комбинация.

Кратко, точно и ясно. Това е перфектната формула за всяка крилата мисъл или добър съвет. И ако се замислете „максимална минимизираност“ е наистина добър съвет, който можете да дадете в различни ситуации и по различни поводи. Ако този израз ми беше известен, докато все още учех (преди толкова време), може би щях да си го повтарям значително по-често и да се самомотивирам по този начин. По онова време обаче имах склонност да отлагам важните неща възможно най-напред в бъдещето. Нали знаете как е? Когато имате време и знаете, че спешните неща не са чак толкова спешни в крайна сметка, протакате ли протакате..

Сега е различно, разбира се. Вече върша всичко веднага и гледам да не изоставам с никоя задача, защото знам, че може да ми излезе през носа след време. Задълженията се трупат ли трупат, времето не стига и в крайна сметка ти се опъват нервите до скъсване.

Затова… максимална минимизираност. За мен това е ключът към успеха.

Бърза разходка към п-в Ютланд

Обичам от време на време да обогатявам общата си култура и затова често разглеждам къде сайтове, къде видеа или книги на различни теми.

Така съвсем случайно си припомних нещо, което отдавана бях забравил. В северната част на Европа има един красив полуостров, чиято територия е разделена между Дания и Германия, като по-голяма чат се пада на първата. Създаден по естествен начин от природата, мястото се явява граница между Балтийско и Северно море.

Общата му площ е около 40 хил. кв. км, има множество дюни, силно изразени заливи, красиви гледки и лек равнинен терен. Но какво ви говоря все още, вижте видеото по-долу, за да добиете визуална представа за Ютланд. Неговият автор, Jonas Høholt е успял да компресира 7-те месеца обиколки из полуострова в 2 минути и половина чиста красота.

Across a Peninsula 4K from Jonas Høholt on Vimeo.

С пълна газ и без спирачки

„С пълна газ и без спирачки“. Създава ли ви този израз усещане за опасност и безразсъдство? На мен обезателно, да. Представям си някой амбициран младеж, който е натиснал педала на своята кола или мотор и не го пуска без значение какво се изправя на пътя му.

Има хора, които не просто изпадат в такива състояния от време на време, за да покачат адреналина си, а просто не познават друг начин на живот. Ден за ден, харчейки с широки пръсти, когато имат, и гладувайки – когато нямат. Превключват на по-висока скорост и не смеят да намалят от страх да не изостанат. Затова и нямат нужда от спирачки, те никога не се спират. Стремят се не към утрешния, а към днешния и оцеляването в настоящето. Не се прибират у дома, защото домът им е много широко понятия и често спят, където намерят.

Понякога се замислям за тези хора и осъзнавам, че не мога да бъда като тях. Аз имам нужда от сигурност и от стабилност. Искам да знам не просто, че утрешният ден ми е осигурен, а да имам начертан план за бъдещето. Искам да знам датите, на които получавам заплатата си и да знам стойността й. Да се оставям на течението да ме влачи и повлича, не е съществуване, което бих избрал. Идеално знам, че има и хора, които пък предпочитат животът да им поднася изненади всеки ден и не понасят рутината.

Хора и хора, така е било и винаги ще бъде. Като какъвто и тип да се определяте обаче, на мен все ми се струва, че е добре поне от време на време да удряме по една житейска спирачка просто за да се огледаме дали около нас всичко тече нормално и безопасно.

Децата, модата и Джей Моделс

Не е като да се интересувам повече от мода, отколкото от футбол, но все пак днес ми идва да ви говоря точно за нея. И по-специално – модата у нас. Поводът – дете на мой приятел на 11 години, което вече прави своите „първи стъпки“ на подиума. Както можете да си представите, малката не само е нагримосана както изобщо не приляга на дете, но и се е разлигавила като 16 годишна принцеса, гледана като писано яйце.

Родителите й дума не могат да й кажат, още повече предвид факта, че изглежда мечтата на майката да бъде модел е останала неосъществена и тя се радва на „успехите“ на своето отроче. Нищо, че то няма нито възпитанието, нито възрастта за това толкова противоречиво в тази възраст занимание.

Не че е нещо ново това, преди повече от десетилетие, когато моделите на Джей Моделс бяха нашумели и агенцията все още не беше прекратила работа, имаше и детски школи. Там обаче освен „специалисти по модата“ имаше и възпитатели, хора с педагогическо възпитание, които знаеха опасностите по пътя към славата, които се крият за психологията и възпитанието на едно дете, и можеха да ги избегнат.

В днешно време обаче тази важна подробност изглежда липсва. Просто на „кръжокът“ по моделство всеки родител може да запише детето си, а от там само ще им вземат парите и няма да питат дали то ще е способно да понесе по един по-нормален начин повишеното внимание към него, дали няма прекалено да се подхрани суетата му, и така нататък.
Неприятно е да виждаш деца без детство, които изведнъж порастват и остават инфантилни едновременно. Аз мога да си представя тази госпожица и на 20 и на 30 години, и повярвайте, това, което виждам като резултат от тази тотална грешка във възпитанието, изобщо не ми харесва.

Няколко думи за традициите

Понякога ми се струва, че светът се развива и се променя много бързо.

Спомням си как традициите някога бяха повече на почит и се вършеха някак по естествен начин. Да се събере семейството за вечеря в едно що годе нормално време от порядъка на 19-20 ч., това си беше нещо нормално, а не лукс. Срещаше се в много семейства и на никого не му се струваше, че е нещо странно.

Сега обаче децата се затварят в стаите си, не стават от компютрите, прибират се късно. Какво да ви кажа, всичко се променя. Сякаш колкото по-глобализиран става света, толкова традициите бавно и постепенно замират.

Сега като се замисля, сещам се, че и на Великден се купуват повече готови козунаци. Във все по-малко домове се пекат и домашни курабии. Добре, че яйца все още боядисваме всяка година и си закачаме мартеници. Иска ми се да вярвам, че мисля в грешната посока, но знаеш ли…? Надявам се да бъркам и просто днес да се е оказало, че ми е по-песимистично от обикновено. Надявам се в това да е причината и да греша за думите си по-горе.