Личния блог на В. Дечев – Страница 24 – Совите не са това, което са!

Бърза разходка към п-в Ютланд

Обичам от време на време да обогатявам общата си култура и затова често разглеждам къде сайтове, къде видеа или книги на различни теми.

Така съвсем случайно си припомних нещо, което отдавана бях забравил. В северната част на Европа има един красив полуостров, чиято територия е разделена между Дания и Германия, като по-голяма чат се пада на първата. Създаден по естествен начин от природата, мястото се явява граница между Балтийско и Северно море.

Общата му площ е около 40 хил. кв. км, има множество дюни, силно изразени заливи, красиви гледки и лек равнинен терен. Но какво ви говоря все още, вижте видеото по-долу, за да добиете визуална представа за Ютланд. Неговият автор, Jonas Høholt е успял да компресира 7-те месеца обиколки из полуострова в 2 минути и половина чиста красота.

Across a Peninsula 4K from Jonas Høholt on Vimeo.

С пълна газ и без спирачки

„С пълна газ и без спирачки“. Създава ли ви този израз усещане за опасност и безразсъдство? На мен обезателно, да. Представям си някой амбициран младеж, който е натиснал педала на своята кола или мотор и не го пуска без значение какво се изправя на пътя му.

Има хора, които не просто изпадат в такива състояния от време на време, за да покачат адреналина си, а просто не познават друг начин на живот. Ден за ден, харчейки с широки пръсти, когато имат, и гладувайки – когато нямат. Превключват на по-висока скорост и не смеят да намалят от страх да не изостанат. Затова и нямат нужда от спирачки, те никога не се спират. Стремят се не към утрешния, а към днешния и оцеляването в настоящето. Не се прибират у дома, защото домът им е много широко понятия и често спят, където намерят.

Понякога се замислям за тези хора и осъзнавам, че не мога да бъда като тях. Аз имам нужда от сигурност и от стабилност. Искам да знам не просто, че утрешният ден ми е осигурен, а да имам начертан план за бъдещето. Искам да знам датите, на които получавам заплатата си и да знам стойността й. Да се оставям на течението да ме влачи и повлича, не е съществуване, което бих избрал. Идеално знам, че има и хора, които пък предпочитат животът да им поднася изненади всеки ден и не понасят рутината.

Хора и хора, така е било и винаги ще бъде. Като какъвто и тип да се определяте обаче, на мен все ми се струва, че е добре поне от време на време да удряме по една житейска спирачка просто за да се огледаме дали около нас всичко тече нормално и безопасно.

Децата, модата и Джей Моделс

Не е като да се интересувам повече от мода, отколкото от футбол, но все пак днес ми идва да ви говоря точно за нея. И по-специално – модата у нас. Поводът – дете на мой приятел на 11 години, което вече прави своите „първи стъпки“ на подиума. Както можете да си представите, малката не само е нагримосана както изобщо не приляга на дете, но и се е разлигавила като 16 годишна принцеса, гледана като писано яйце.

Родителите й дума не могат да й кажат, още повече предвид факта, че изглежда мечтата на майката да бъде модел е останала неосъществена и тя се радва на „успехите“ на своето отроче. Нищо, че то няма нито възпитанието, нито възрастта за това толкова противоречиво в тази възраст занимание.

Не че е нещо ново това, преди повече от десетилетие, когато моделите на Джей Моделс бяха нашумели и агенцията все още не беше прекратила работа, имаше и детски школи. Там обаче освен „специалисти по модата“ имаше и възпитатели, хора с педагогическо възпитание, които знаеха опасностите по пътя към славата, които се крият за психологията и възпитанието на едно дете, и можеха да ги избегнат.

В днешно време обаче тази важна подробност изглежда липсва. Просто на „кръжокът“ по моделство всеки родител може да запише детето си, а от там само ще им вземат парите и няма да питат дали то ще е способно да понесе по един по-нормален начин повишеното внимание към него, дали няма прекалено да се подхрани суетата му, и така нататък.
Неприятно е да виждаш деца без детство, които изведнъж порастват и остават инфантилни едновременно. Аз мога да си представя тази госпожица и на 20 и на 30 години, и повярвайте, това, което виждам като резултат от тази тотална грешка във възпитанието, изобщо не ми харесва.

Няколко думи за традициите

Понякога ми се струва, че светът се развива и се променя много бързо.

Спомням си как традициите някога бяха повече на почит и се вършеха някак по естествен начин. Да се събере семейството за вечеря в едно що годе нормално време от порядъка на 19-20 ч., това си беше нещо нормално, а не лукс. Срещаше се в много семейства и на никого не му се струваше, че е нещо странно.

Сега обаче децата се затварят в стаите си, не стават от компютрите, прибират се късно. Какво да ви кажа, всичко се променя. Сякаш колкото по-глобализиран става света, толкова традициите бавно и постепенно замират.

Сега като се замисля, сещам се, че и на Великден се купуват повече готови козунаци. Във все по-малко домове се пекат и домашни курабии. Добре, че яйца все още боядисваме всяка година и си закачаме мартеници. Иска ми се да вярвам, че мисля в грешната посока, но знаеш ли…? Надявам се да бъркам и просто днес да се е оказало, че ми е по-песимистично от обикновено. Надявам се в това да е причината и да греша за думите си по-горе.

Имате ли си касичка?

Помните ли онези симпатични глинени касички, които имахме едно време. Бяха най-разнообразни, имаше под формата на кученца, прасенца, котки, Жабки, къщички и какви ли още не. Пълнехме ги със стотинки и даже понякога пускахме и по-едри банкноти с надеждата някой ден да съберем повече „бели пари за черни дни“.

Спомням си, че бяха голям хит.

Наскоро отидох на гости при приятел и видях една от този вид касички. Чак ми стана странно, мислех, че вече никой не ги използва или че всички сме ги изпочупили от любопитство да видим колко парички са се събрали там. Защото бяха глинени и наистина нямаше друг начина да ги „отворим“, освен да ги счупим на стотици парченца.

Питах приятеля си, не му ли е любопитно и на него колко пари има вътре, а той ми отговаря: „Иди и провери сам“. Взимам аз касичката, която беше с формата на прасенце между другото, а тя се оказва прекалено лека. Нали трябва да е пълна със стотинки? Защо е толкова лека тогава? Раздрусвам я и наистина нищо не се чува да звъни.

Обръщам се с въпросително лице към приятеля си и го питам, никога ли не са слагали пари в касичката?

„Слагахме, разбира се, – отговаря ми той, – но ги извадихме. Виж отдолу.“

Обръщам аз прасенцето с главата надолу и какво да видя? Огромна дупка, пробита изкуствено.

Смях се с цяло гърло поне 10 мин. Ех, че тарикат бил моя приятел. Хем парите някога извадил, хем касичката останала цяла.