Ненужните чуждици

Пратих оня ден на едни клиенти по електронната поща едни преводи – с прикачен файл. Да, ама както често ми се случва напоследък в бързината, съм пуснал писмото без прикачения файл. И след малко получавам отговор с молба да им пратя и атъчмента. Пратих им аз атъчмента, или с други думи прикачения файл, както може да се досетите разгадаването на тая дума не може да е проблем за мен, пък после се замислих защо използваме чуждици, когато това не се налага, още повече, когато не са придобили и гражданственост и са разпознаваеми и разбираеми единствено за хората, които знаят чужди езици. Ще кажете, че то половината от словосъчетанието прикачен файл също е чуждица. Да, така е, но една доста разпознаваема чуждица, влязла отдавна в обръщение в езика ни и вече наложила се чуждица. В съвременния наистина уеднаквяващ се свят, включително и в езиково отношение, не може да говорим за абсолютна чистота на езика. Постоянно ни атакуват и ще продължават да ни атакуват всякакви термини, дошли от други езици. И в случаите, когато няма подходящ аналог на български език, няма нищо лошо в това да ги пропускаме през филтъра на езиковата чистота. Не съм съгласен обаче, когато това се прави, за да се демонстрира някаква модерност и криворазбрана интелигентност. Интелигентният човек говори разбираемо. Езиците са измислени не за нещо друго, а за да могат хората да се разбират, за да могат да общуват. В този смисъл езикът трябва да прави общуването разбираемо и да го улеснява, а не да го затруднява.

 

Паметниците в България

Както се знае ние имаме паметници запазени от едно време, които са издигнати в чест на героите дали живота си в борба за свободата, която имаме днес. Самата дума „паметник” говори сама за себе си – служи за да напомня за някого или нещо. Те са символ на героизма и силата на българския народ и трябва да се почитат и уважават от нас. Когато честваме някои от националните ни празници поднасяме венци в знак на благодарност и признателност към героите от славното ни минало. Според мен обаче трябва и нещо повече, а именно да ги съхраним и поддържаме във достоен вид. В никакъв случай не трябва да позволяваме да ги премахват или да ги оскверняват, защото ние сме част от това и ние също трябва да се чувстваме обидени от подобни деяния. Били сме свидетели на събарянето на паметници, само защото не са угодни на някой. Аз чувствам признателността към тези паметници като мой дълг, който трябва да спазвам и според мен всеки българин трябва да го чувства по такъв начин.

Затова се опитвам да подкрепям проекти за опазване на културното ни и историческо наследство, какъвто е например Фондация Мизия на Светослав Кантарджиев. който има за цел не просто да реставрира и запази, но и да популяризира това наше наследство, въпреки че ние с лека ръка оставяме да се разпада и разграбва. Все пак след нас ще има други поколения, които трябва да знаят кои са били борците за свобода и трябва да им отдадат нужния почит. Тези паметници за нас са културно наследство предавано през годините и запазено до ден днешен и ние не можем да ги подминаваме. Трябва да се чувстваме горди и да почитаме миналото си, защото народ,който не почита миналото няма бъдеще.

Книжовният език е нормативен

Заглавието със сигурност ще ви подведе, че ще вляза в някакви тясно специализирани езиковедски рамки, но не е така. Ще ви разкажа за словесната схватка, в която се наложи да вляза тия дни, за да защитя родния правопис. Споменах ви за разни страници във фейсбук, навъдили се напоследък, които имат претенции, че разбират от правопис, и щедро разпръскват знанието, което смятат, че притежават, а според мене – по-скоро  собствената си неграмотност. Та в една от тия страници, за които по обясними причини  – интереса ми към проблемите на езика – съм абониран, преди всъщност да знам, че не я списват професионалисти, попадам на новогодишно поздравление към абонатите и приятелите на страницата с груба пунктуационна грешка. Възмъжах и реших, вместо само да споделям възмущението си в блога, да го заявя директно на хората, за които се отнася. Драснах няколко реда с извинение, че се захващам точно с новогодишното им послание, но че не може страница, която има претенциите да популяризира правописните и пунктуационни норми, на която вероятно много хора се доверяват, за да попълнят знанията си за правописа, да допуска толкова груба грешка. Очаквах, че авторът на страницата и на новогодишното послание ще се извини за допуснатата грешка. Човекът обаче отговори, че въпросната пропусната запетая му нарушавала ритъма на изречението, иначе знаел, че трябва да я има. Обясних и на него, ще споделя и с вас: българският книжовен език е нормативен, което ще рече, че има описани правила и те са задължителни. А ритъмът на изречението на такива некомпетентни драскачи е просто мнение по въпроса – при това неграмотно.

През 2013 ще чета повече

За много години на всички читатели! Пожелавам Ви най-вече да сте здрави, защото почти всичко останало зависи от вас.
В първата ми публикация от 2013 ще пиша за едно нещо, което ще променя през Новата година – ще чета повече.
Днес мога да се похваля, че си закупих книжка, която смятам да започна още днес. Заглавието на покупката ми е Ги Лалиберте: Невероятната история на създателя на Цирк дьо Солей.

Честно казано ми омръзна от нискокачествените филми и предавания, с които ни заливат по родната ни телевизия и четенето ще е моето спасение. Признавам, че напоследък чета малко и няма да се оправдавам, а направо смятам да се поправя.
Прочетох доста мнения за въпросното творение, както и рецензиите на режисьорът Ивайло Палмов, Деян Райков и Невена Георгиева.
Смятам, че има какво да се научи от тази книга, защото това е една реална история за създаването на нещо голямо и значимо. Вярвам, че трябва да погледнем по-позитивно и да повярваме в мечтите си, защото само така ще ги постигнем. А това, разбира се, няма как да се случи чрез висенето пред телевизора и оплакването във Фейсбук.
Затова призовавам и вас – всички мои читатели, да си харесате някоя книжка и да започнете да четете повече и то възможно най-скоро. Ще се радвам да дискутираме книги вместо Биг Брадър, например.
И за накрая в коментарите може да ми препоръчате ваша любима книга по реална история, за да я впиша в списъка със следващите ми четива.

Родният език си е роден

Един преводач за какво друго да говори, освен за език. Днес обаче ми се иска по съвсем конкретен повод да споделя наблюденията си върху това, че родният език си е роден. Може перфектно да научиш чужд език, никога обаче няма да си по-силен в словото от човек, който също е силен в думите, само че ги пише на родния си език. Не са случайни тия ми разсъждения. Тия дни съвсем случайно попаднах на материал, написан от моя колежка от университета, която е рускиня. Ставаше въпрос за народопсихология, народни обичаи и други такива неща. Добре написано, чистичко, грамотно структуриран текст, знам, че може да пише добре, знам, че от едно време чете и продължава да чете много българска литературна класика. Но. Честно да си говорим, когато не пишеш на роден език, няма я душата на словото, истинското му осмисляне. Защото писането не е само подреждане на някакви думи по определени правила, ред и звучност. Писането е преди всичко влагането на душа и дълбок смисъл – а това може да стане само когато си ги преживял тия думи. И за да ме разберете правилно какво имам предвид, ще ви дам пример с един много любим мой писател – киргизстанеца Чингиз Айтматов. Чел съм му нещата на български. Има наистина големи книги – не говоря за обем. Доколкото знам, пише повестите си едновременно и на руски, и на киргизки. И за да илюстрирам това, което искам да кажа, и за да ме разберете максимално правилно, ще ви го обясня така – сигурно руските му варианти са изключителни, но още по-сигурно е, че вариантите му на киргизки са велики – няма как да е иначе.