Заглавието със сигурност ще ви подведе, че ще вляза в някакви тясно специализирани езиковедски рамки, но не е така. Ще ви разкажа за словесната схватка, в която се наложи да вляза тия дни, за да защитя родния правопис. Споменах ви за разни страници във фейсбук, навъдили се напоследък, които имат претенции, че разбират от правопис, и щедро разпръскват знанието, което смятат, че притежават, а според мене – по-скоро собствената си неграмотност. Та в една от тия страници, за които по обясними причини – интереса ми към проблемите на езика – съм абониран, преди всъщност да знам, че не я списват професионалисти, попадам на новогодишно поздравление към абонатите и приятелите на страницата с груба пунктуационна грешка. Възмъжах и реших, вместо само да споделям възмущението си в блога, да го заявя директно на хората, за които се отнася. Драснах няколко реда с извинение, че се захващам точно с новогодишното им послание, но че не може страница, която има претенциите да популяризира правописните и пунктуационни норми, на която вероятно много хора се доверяват, за да попълнят знанията си за правописа, да допуска толкова груба грешка. Очаквах, че авторът на страницата и на новогодишното послание ще се извини за допуснатата грешка. Човекът обаче отговори, че въпросната пропусната запетая му нарушавала ритъма на изречението, иначе знаел, че трябва да я има. Обясних и на него, ще споделя и с вас: българският книжовен език е нормативен, което ще рече, че има описани правила и те са задължителни. А ритъмът на изречението на такива некомпетентни драскачи е просто мнение по въпроса – при това неграмотно.
През 2013 ще чета повече
За много години на всички читатели! Пожелавам Ви най-вече да сте здрави, защото почти всичко останало зависи от вас.
В първата ми публикация от 2013 ще пиша за едно нещо, което ще променя през Новата година – ще чета повече.
Днес мога да се похваля, че си закупих книжка, която смятам да започна още днес. Заглавието на покупката ми е Ги Лалиберте: Невероятната история на създателя на Цирк дьо Солей.
Честно казано ми омръзна от нискокачествените филми и предавания, с които ни заливат по родната ни телевизия и четенето ще е моето спасение. Признавам, че напоследък чета малко и няма да се оправдавам, а направо смятам да се поправя.
Прочетох доста мнения за въпросното творение, както и рецензиите на режисьорът Ивайло Палмов, Деян Райков и Невена Георгиева.
Смятам, че има какво да се научи от тази книга, защото това е една реална история за създаването на нещо голямо и значимо. Вярвам, че трябва да погледнем по-позитивно и да повярваме в мечтите си, защото само така ще ги постигнем. А това, разбира се, няма как да се случи чрез висенето пред телевизора и оплакването във Фейсбук.
Затова призовавам и вас – всички мои читатели, да си харесате някоя книжка и да започнете да четете повече и то възможно най-скоро. Ще се радвам да дискутираме книги вместо Биг Брадър, например.
И за накрая в коментарите може да ми препоръчате ваша любима книга по реална история, за да я впиша в списъка със следващите ми четива.
Родният език си е роден
Един преводач за какво друго да говори, освен за език. Днес обаче ми се иска по съвсем конкретен повод да споделя наблюденията си върху това, че родният език си е роден. Може перфектно да научиш чужд език, никога обаче няма да си по-силен в словото от човек, който също е силен в думите, само че ги пише на родния си език. Не са случайни тия ми разсъждения. Тия дни съвсем случайно попаднах на материал, написан от моя колежка от университета, която е рускиня. Ставаше въпрос за народопсихология, народни обичаи и други такива неща. Добре написано, чистичко, грамотно структуриран текст, знам, че може да пише добре, знам, че от едно време чете и продължава да чете много българска литературна класика. Но. Честно да си говорим, когато не пишеш на роден език, няма я душата на словото, истинското му осмисляне. Защото писането не е само подреждане на някакви думи по определени правила, ред и звучност. Писането е преди всичко влагането на душа и дълбок смисъл – а това може да стане само когато си ги преживял тия думи. И за да ме разберете правилно какво имам предвид, ще ви дам пример с един много любим мой писател – киргизстанеца Чингиз Айтматов. Чел съм му нещата на български. Има наистина големи книги – не говоря за обем. Доколкото знам, пише повестите си едновременно и на руски, и на киргизки. И за да илюстрирам това, което искам да кажа, и за да ме разберете максимално правилно, ще ви го обясня така – сигурно руските му варианти са изключителни, но още по-сигурно е, че вариантите му на киргизки са велики – няма как да е иначе.
Всеки да се занимава с това, което разбира
Както ви споменах в предишния си материал, добрият преводач е не този, който просто познава добре езика, от който превежда, а преди всичко този, който познава отлично родния си език или езика, на който превежда. Така че едва ли ще ви учудя, като ви кажа, че като човек, който от години се занимава с преводаческа дейност, постоянно следя новостите, свързани с книжовния ни език, и смея да твърдя, че поддържам знанията си за българския език на едно доста прилично ниво. И се радвам, когато видя, че вече има много специализирани сайтове и страници във фейсбук, които се занимават с проблемите на съвременния език, с правописната и книжовна норма. Не мога обаче да не спомена, че голяма част от хората, които администрират и поддържат подобни страници, често нямат идея за основни неща. Преди дни попаднах във фейсбук на пост в такава страница, в който администраторът питаше защо много хора продължават да твърдят, че думата безхаберие била част от книжовния език, след като той не я бил срещал в нито един легитимен тълковен речник. Питам се редно ли е човек, който списва такава страница и вероятно формира мнение и знание у много хора, да не знае толкова елементарно нещо. Всеки един речник си има предназначение. Предназначението на тълковния речник не е да прави или не една дума част от книжовния език, а да обяснява значението на лексикалните единици, включени в него. Присъствието или отсъствието на една дума в тълковен речник, без значение колко той е легитимен, каквото и да значи това, не я прави част или пък я отписва от книжовния ни език. С две думи – всеки да се занимава с това, което разбира.
За хубавия превод и поезията
Казват, че поезията е това, което се губи при превода. Не звучи много ласкателно за преводачите, но понякога с много добрата поезия се случва така. Колкото и добър да е един преводач, няма как да предаде звученето на оригиналния език, звучене, защото поезията в голямата си част е по-близо до музиката, отколкото до словото. Като човек от професията и в интерес на справедливостта обаче искам да допълня това определение за поезията, защото като всяко обобщение и то няма как да е съвсем вярно. И да ви кажа, че понякога пък така се случва, че поезията не само не се губи при превода, а се ражда точно при него. Много често един преводач на поезия, а обикновено поезия превеждат поети, може да направи от едно невзрачно на родния си език произведение една много добра поезия. Така че, ако трябва да обобщим – поезията е или това, което се губи при превода, или това, което се ражда при превода:) Държах да направя това допълнение, защото наистина смятам, че в България има много добри преводачи, които си разбират от работата и не само че успяват да запазят качеството на превежданото произведение, а често даже и да го направят много по-добро. Смея да кажа, че това ми твърдение не ей така хвърлено – без основание. Обикновено чета книгите в оригинал, поне на тези езици, които знам, след което много често ми се случва – от любопитство да видя как са се справили колегите преводачи – да прочета и преводните им варианти. Спор няма българската преводаческа школа е една от най-добрите. И по мое мнение това не е толкова, защото колегите добре познават езиците, от които превеждат, а най-вече защото в детайли познават българския език. Едно от най-важните условия да си добър преводач 🙂 До скоро:)