By vdechev 
Когато говорим за политкоректност в киното, първо трябва да кажа, че темата ме вълнува дълбоко, защото обичам филми, които не просто забавляват, но и предизвикват мисълта. Политкоректността често се възприема като „задължително правило“, но за мен тя е и нож с две остриета, който може да промени начина, по който разбираме киното като изкуство. От една страна, тя носи огромно предимство – позволява на повече гласове да бъдат чути, повече култури да се представят на екрана и повече герои да оживеят по начини, които досега бяха почти невъзможни.
Спомням си „Black Panther“ – филмът не само беше зрелищен екшън, но и празник на африканската култура, който разруши стереотипите за чернокожите супергерои и даде място за герои като Шури, които преди щяха да бъдат просто „поддържащи персонажи“. Това е пример за политкоректност, която обогатява киното и го прави по-жив, по-интересен и по-сложен.
От друга страна, политкоректността може да се превърне в окови за творците, ако се прилага прекалено стриктно. Понякога имам чувството, че режисьорите и сценаристите са принудени да се придържат към формули, които изчерпват креативността им. Виждал съм това в някои модерни римейкове и продължения, където акцентът върху „правилността“ на героите или диалога кара филма да звучи малко принудено. „Ghostbusters“ от 2016, например, беше интересен експеримент с разнообразие и модерни идеи, но за мнозина фенове усещането за насилена промяна на класиката намали емоционалния заряд на филма. Това е моментът, когато политкоректността може да се превърне в преграда за естетическата наслада.
Аз обаче вярвам, че истинскито изкуство винаги намира баланс. Когато разнообразието се вплита органично в историята, вместо да бъде външно наложено, киното се обогатява. В „Crazy Rich Asians“ политкоректността не е натрапчива, тя е част от същността на филма, от културния контекст, от идентичността на героите. Филмът успява да бъде забавен, драматичен и красиво заснет, без да се чувства, че „търси одобрение“. Това за мен е идеалният пример как съвременното кино може да бъде инклузивно, без да губи душата си.
Разбира се, винаги ще има дебат за това къде минава границата между свобода на изразяване и чувствителност към аудиторията. Аз като зрител и като киноман предпочитам филми, които предизвикват и провокират, но които също така уважават различните перспективи. Политкоректността в киното, ако се използва с усет и вкус, може да направи филмите по-богати, по-сложни и по-значими, като същевременно предлага на зрителите нови прозорци към света.
И докато някои може да се оплакват от „твърде много правилност“, аз виждам в това шанс за еволюция на киното – за филми, които не просто забавляват, но и разширяват хоризонтите ни, като ни показват колко разнообразен, богат и красив може да бъде светът, отразен чрез обектива на камерата. За мен политкоректността не е цензура, тя е покана към повече разбиране, повече емпатия и повече изкуство.
