Екскурзиант бях този уикенд – предполагам като повечето българи, които само са чакали да пукне пролетта и да хванат пътеки и пътища. Няма обаче да ви говоря за пътя и за пътуването, а за книги.
Преминавайки през едно от градчетата в България, които минават за малки, поспряхме, за да си купим топли банички и отстрани попаднахме на огромна сергия за книги – за малко да кажа втора употреба, макар че кой може да каже колко пъти е четена една книга, употреба звучи грозно. За човек, изкушен от хубавата книга, мога да ви кажа, че се почувствах като в пещерата на Аладин. Неща, които отдавна не може да намериш по лъскавите български книжарници или ако ги намериш, ще са на цени, които ще сринат месечния ти бюджет. Цели поредици, пълен комплект томове на световни и български класици. Удостоени с печат семейна библиотека на еди-кое си семейство – по всичко личи, че са купувани и четени от хора с отношение и любов към книгата.
Поразговорих се с продавача. Завъртя ми се един въпрос, който и друг път ми е минавал през главата, и му го зададох: Кое кара хора, които очевидно с любов са правили домашна библиотека, в един момент да си продадат книгите, буквално на килограм и вероятно на безценица, като се има предвид символичните цени, на които ги продаваше търговецът. Той каза – продават или наследници, или възрастни хора в борба за физическо оцеляване. Тъжно – ако продават наследници, значи любовта към книгата не се предава по наследство и не винаги може да бъде възпитана с личен пример. Още по-тъжно – ако хора, обичащи книгите, са принудени да ги продават буквално за един хляб.
Много тъжна българска картинка.
