В днешно време стана по-модерно да се развеждаш, отколкото да се бракосъчетаваш. Тъжно, но факт. Според статистиките България е с най-малко сключени бракове в ЕС.
Разбира се, много от хората предпочитат живот на семейни начала, което не прави семейството им по-млако семейство, все пак един подпис не е решеващ за успеха на едно съвместно бъдеще. Какво става обаче, когато се появят децата, а съжителството не върви и се стигне до раздяла или развод? Всеки възрастен има право да продължи напред и да се среща с нови хора. Попаднах на една изповед на една дама, която се развежда със съпруга си, който от своя страна обаче има нова жена в живота си, която е изключително привързана към децата им и го показва чрез снимки в социалните мрежи от техни съвместни почивки. Как би реагирала една жена като види нещо подобно, първоначално моята героиня е плакала, самосъжалявала се е, но достига до едно заключение. Тя се чувства късметлийка, че новата жена в живота на децата й всъщност много ги обича и ги обгрижва. А това я кара да постави тяхното щастие пред егото й. Предполагам, че й е коствало много време да преодолее чувството на собственост към децата, все пак тя ги дарява с живот, отглежда ги, бди над тях когато са болни. Но идва момента, в който осъзнава, че те всъщност са си индивидуални личности и ние нямаме никакви собственически права над тях и това, че новата приятелка на баща им ги обича, а майка им няма нищо против това, може само да ги направи по-любвеобвилни, грижовни и мъдри. Ясно е че се зисква много житейска мъдрост от родителите, за да постигнат тази хармония в отношенията си и да преглътнат егото и егоцентризма си. Но тази дама показва, че това е по-добрия начин от самосъжалението и дългите безсънни нощи подкрепени с много сълзи.
Отстрани винаги изглежда по-лесно, решаването на даден проблем, но наистина не трябва да забравяме, че децата са най-важни и първо трябва да мислим за тях и на последно за нас и разбитите ни илюзии. Децата ни нямат вина за нашите грешки и постъпки.