Помните ли онези симпатични глинени касички, които имахме едно време. Бяха най-разнообразни, имаше под формата на кученца, прасенца, котки, Жабки, къщички и какви ли още не. Пълнехме ги със стотинки и даже понякога пускахме и по-едри банкноти с надеждата някой ден да съберем повече „бели пари за черни дни“.
Спомням си, че бяха голям хит.
Наскоро отидох на гости при приятел и видях една от този вид касички. Чак ми стана странно, мислех, че вече никой не ги използва или че всички сме ги изпочупили от любопитство да видим колко парички са се събрали там. Защото бяха глинени и наистина нямаше друг начина да ги „отворим“, освен да ги счупим на стотици парченца.
Питах приятеля си, не му ли е любопитно и на него колко пари има вътре, а той ми отговаря: „Иди и провери сам“. Взимам аз касичката, която беше с формата на прасенце между другото, а тя се оказва прекалено лека. Нали трябва да е пълна със стотинки? Защо е толкова лека тогава? Раздрусвам я и наистина нищо не се чува да звъни.
Обръщам се с въпросително лице към приятеля си и го питам, никога ли не са слагали пари в касичката?
„Слагахме, разбира се, – отговаря ми той, – но ги извадихме. Виж отдолу.“
Обръщам аз прасенцето с главата надолу и какво да видя? Огромна дупка, пробита изкуствено.
Смях се с цяло гърло поне 10 мин. Ех, че тарикат бил моя приятел. Хем парите някога извадил, хем касичката останала цяла.