Все по-често се усещам, че започвам да размишлявам на тази тема: Живеем ли наистина в по-добри времена. Магазините са пълни, почти никой вече не гладува, безработицата постепенно намалява, все повече хора се образоват и придобиват висше образование, но… какво се случва с ценностите ни.
Спомням си как като малък тичах по улиците. Прибирах се по тъмно или колкото да изям една филия с лютеница, след което отново излизах с приятели. Никой не ми държеше сметка и нямаше телефони, по които да ме търсят. Но не помня и родителите ми да са се притеснявали особено. Съседките и бабите постоянно наглеждаха децата от квартала и никой не можеше да се скрие от зоркия ми поглед. Каквото се случваше, майка ми го разбираше именно от тях.
Днешните родители не смеят да пуснат така децата си на воля. И честно казано, разбирам ги защо.
Вече е по-трудно да се довериш на непознат. Съседите не са си толкова близки както преди и за мен това е колкото тъжно, толкова и жалко. Хубаво е да поддържаш добри отношения с хората, с които живееш на една улица или в един блок. Никога не знаеш кога ще ти се наложи да поискаш помощ, а такава се налага на всеки му понякога. И не говоря за заемане на чаша захар или брашно, а за по-важните неща – да ти наглеждат къщата, докато те няма, да ти пазят децата, когато не са ти пред очите, да ти кажат, ако нещо важно се е случило в квартала и т.н.
Разбирам да си имаш едно наум, когато непознат ти поиска телефона за еди-какво си, когато ти просят пари за билетче за рейса или помощи за еди-кого-си. Аз самият се усещам, че съм станал по-подозрителен и недоверчив към подобни актова, защото се сблъсквам с тях почти редовно.
Нека обаче бъдем по-мили и позитивни поне с хората, чиито лица са ни познати. Не е нужно да сме приятели, но можем поне да им кимаме за поздрав. И дано този поздрав постепенно прерасне в добро познанство.