Личния блог на В. Дечев – Страница 26 – Совите не са това, което са!

Децата, модата и Джей Моделс

Не е като да се интересувам повече от мода, отколкото от футбол, но все пак днес ми идва да ви говоря точно за нея. И по-специално – модата у нас. Поводът – дете на мой приятел на 11 години, което вече прави своите „първи стъпки“ на подиума. Както можете да си представите, малката не само е нагримосана както изобщо не приляга на дете, но и се е разлигавила като 16 годишна принцеса, гледана като писано яйце.

Родителите й дума не могат да й кажат, още повече предвид факта, че изглежда мечтата на майката да бъде модел е останала неосъществена и тя се радва на „успехите“ на своето отроче. Нищо, че то няма нито възпитанието, нито възрастта за това толкова противоречиво в тази възраст занимание.

Не че е нещо ново това, преди повече от десетилетие, когато моделите на Джей Моделс бяха нашумели и агенцията все още не беше прекратила работа, имаше и детски школи. Там обаче освен „специалисти по модата“ имаше и възпитатели, хора с педагогическо възпитание, които знаеха опасностите по пътя към славата, които се крият за психологията и възпитанието на едно дете, и можеха да ги избегнат.

В днешно време обаче тази важна подробност изглежда липсва. Просто на „кръжокът“ по моделство всеки родител може да запише детето си, а от там само ще им вземат парите и няма да питат дали то ще е способно да понесе по един по-нормален начин повишеното внимание към него, дали няма прекалено да се подхрани суетата му, и така нататък.
Неприятно е да виждаш деца без детство, които изведнъж порастват и остават инфантилни едновременно. Аз мога да си представя тази госпожица и на 20 и на 30 години, и повярвайте, това, което виждам като резултат от тази тотална грешка във възпитанието, изобщо не ми харесва.

Няколко думи за традициите

Понякога ми се струва, че светът се развива и се променя много бързо.

Спомням си как традициите някога бяха повече на почит и се вършеха някак по естествен начин. Да се събере семейството за вечеря в едно що годе нормално време от порядъка на 19-20 ч., това си беше нещо нормално, а не лукс. Срещаше се в много семейства и на никого не му се струваше, че е нещо странно.

Сега обаче децата се затварят в стаите си, не стават от компютрите, прибират се късно. Какво да ви кажа, всичко се променя. Сякаш колкото по-глобализиран става света, толкова традициите бавно и постепенно замират.

Сега като се замисля, сещам се, че и на Великден се купуват повече готови козунаци. Във все по-малко домове се пекат и домашни курабии. Добре, че яйца все още боядисваме всяка година и си закачаме мартеници. Иска ми се да вярвам, че мисля в грешната посока, но знаеш ли…? Надявам се да бъркам и просто днес да се е оказало, че ми е по-песимистично от обикновено. Надявам се в това да е причината и да греша за думите си по-горе.

Имате ли си касичка?

Помните ли онези симпатични глинени касички, които имахме едно време. Бяха най-разнообразни, имаше под формата на кученца, прасенца, котки, Жабки, къщички и какви ли още не. Пълнехме ги със стотинки и даже понякога пускахме и по-едри банкноти с надеждата някой ден да съберем повече „бели пари за черни дни“.

Спомням си, че бяха голям хит.

Наскоро отидох на гости при приятел и видях една от този вид касички. Чак ми стана странно, мислех, че вече никой не ги използва или че всички сме ги изпочупили от любопитство да видим колко парички са се събрали там. Защото бяха глинени и наистина нямаше друг начина да ги „отворим“, освен да ги счупим на стотици парченца.

Питах приятеля си, не му ли е любопитно и на него колко пари има вътре, а той ми отговаря: „Иди и провери сам“. Взимам аз касичката, която беше с формата на прасенце между другото, а тя се оказва прекалено лека. Нали трябва да е пълна със стотинки? Защо е толкова лека тогава? Раздрусвам я и наистина нищо не се чува да звъни.

Обръщам се с въпросително лице към приятеля си и го питам, никога ли не са слагали пари в касичката?

„Слагахме, разбира се, – отговаря ми той, – но ги извадихме. Виж отдолу.“

Обръщам аз прасенцето с главата надолу и какво да видя? Огромна дупка, пробита изкуствено.

Смях се с цяло гърло поне 10 мин. Ех, че тарикат бил моя приятел. Хем парите някога извадил, хем касичката останала цяла.

Какво е емпатия?

Най-вероятно притежавате тази способност, но просто не се замислили над това.

Емпатията най-лесно се описва със синонимът й – съчувствие. Това е умението да се поставяме на мястото на другия и в някаква степен да съпреживяваме неговите чувства, емоции и всичко, което изпитва. Било то дискомфорта на бременна жена, финансово затруднение на наш колега или радост за наш приятел.

Степента ни на емпатия зависи от това колко ни е близък човекът отсреща. Ако сме по-привързани, нашите емоции и усещания съвсем естествено ще бъдат по-силни. Ако разберем за някаква тъжна случка за наш далечен роднина, кого никога не сме срещали, най-вероятно ще се натъжим, но едва ли ще изпаднем в състояние на емпатия. За да го направим, е най-добре да познаваме субекта на емоциите лично. Когато контактът е личен, се обвързваме много по-лесно и не едва ли ще отречете, че съчувствието е пряко зависимо от силата на връзката между хората и знанията им един за друг.

Няма да изпадам в излишни подробности. Целта ми беше да разберете значението на тази дума, защото ми прави впечатление, че много хора около мен не са наясно с него.

Дано съм бил полезен.

Паркоместата за инвалиди

Радвам се, че на все повече места се предвижда пространство за паркоместа за инвалиди. Трябва да има такива, защото са необходимост от главна степен. Но има и още едно важно условие – да се използват по предназначение.

Честно казано, дразня се, когато си търся място за паркиране и не намирам такова. За съжаление подобни ситуации се случват често в големите градове, където трафикът е по-силен. Да не говорим за централните райони, откъдето минават почти всички главни пътища, а следователно и коли. Да не ти се налага са спираш някъде в такъв момент.

В подобни ситуации да видим свободно място за паркиране е мечтано спасение. Да, ама не. Не и ако на него има знак, че е запазено само за инвалиди. Пак казвам – подкрепям тази дейност, но мисля, че има един недостатък. Кой следи дали наистина паркират само инвалиди? Виждал съм много коли точно на подобни паркоместа. Понякога нарочно съм се оглеждал, за да видя дали има познатия ни стикер на човек в количка. Рядко го виждам. И все си мисля: ето, поредния тарикат. Кога ще се научим, че съобразителността е важно човешко качество?