Дежавю е странно състояние на мозъка, което всеки е преживявал поне веднъж. Това е чувстово, когато се намираме в дадена ситуация и ни се стори, че и преди сме били в нея. Може да се изрази и в много различни аспекти – да си мсилим, че познаваме човек, който виждаме за първи път, да чуем песен за първи път и да сме убедени, че я знаем, да бъдем някъде за първи път, а да имаме странното усещане, че сме посещавали мястото и преди. В общи линии, това, може би, е най-сранното явление, което човек би могъл да усети. А ето и няколко факта за дежавюто.
Дежавю изпитват многократно около 70% от населението по света. То се случва спонтанно и не е провокирано от някакво събитие. Протича бързо, трае буквално няколко секунди и няма физически характеристики.
Това състояние все още се явява като мистерия за учените, защото не е изучено напълно. Съществуват обаче няколко теории, според които дежавю се появява вследствие на допамина и рязката промяна в нивата му, затова и младите хора го изпитват по-често.
Резултатите от някои изследвания пък сочат, че дежавю при здрави хора е просто информация, заобиколила кратковременната ни памет и директно настанила се в дългосрочната.
Друга известна теория казва, че дежавюто е аспект на така нареченото шесто чувство. Статусът в обществото също играе роля при преживяването на дежавю, по-образованите и весокопоставени хора, по-рядко изпитват дежавю.
Ако трябва да пренебрегнем науката и да обърнем поглед към по-абстрактни предположения, то има обяснение, че дежавю е опит, получен от паралелна вселена. Или иначе казано – тълкуване, че има нарушение в заобикалящата ни реалност.
Вие изпитвали ли сте това странно състояние на ума и какво е мнението ви по въпроса?
Офроуд из Родопите
Планината на Орфей винаги ме е привличала с красотата, величието и мистицизма си. Затова се старая всяка година да посещавам поне по една от забележителностите ѝ. Така „запалих“ и мои приятели по тази ми страст и миналото лято посетихме панорамната площадка „Орлово око“. Бяхме слушали много за нея, а и отзивите бяха все положителни.
Уговорихме се за един свободен уикенд и тръгнахме в ранната съботна утрин. Пристигнахме малко преди обяд и спряхме в живописното родопско селце Ягодина. Бяхме проучили, че от там тръгват джипове с туристи до „Орлово око“. Изискваше се специален транспорт, тъй като пътят беше каменист и труднодостъпен.
Джиповете взимаха хората от централната част на селото, като в един се побираха до 6 човека. Качвайки се във високопроходимия автомобил, изобщо не подозирахме каква порция адреналин ни очаква. Извадихме късмет с шофьора, който се оказа и местна легенда. Представи се като Мечо. Щом разбра, че се качваме за първи път, реши да ни подари незабравимо изживяване.
С мръсна газ и по различен и разнообразен офроуд терен поехме към заветната дестинация. Въпреки че пътят до площадката е изключително живописен и екстремен, кефът дойде от превоза. Колкото по-големи и трудни препядствия преодоляваше, толкова повече се покачваше адреналинът и еуфорията ни. Може би за първи път от много време насам се усетих свободен и безгрижен. Чувството не мога да опиша с думи, защото каквото и да кажа ще бъде малко, а и смятам, че всеки сам са себе си трябва да го усети и изживее.
Така че, ако нямате още планове за уикенда и сте любители на силните усещания, това е вашата дестинация. Гледката от върха е магическа и носи усещането, че целите Родопи са в краката ви.
Да си в драконова лодка
Днес в блога си искам да ви разкажа за една история от последните дни и за първото ми качване в кану. Всичко започна от планирания ни уикенд в Пловдив с приятелски семейства. Знаете как се организират подобни трипове – избор на хотел, ресторанти, забележителности.
Аз обаче реших да изненадам всички и в програмата да добавя нещо по-екстремно – драконови лодки. Ако не сте чували, това е атракция на Гребния канал в Пловдив. Може да се заяви предварително, като една лодка побира 10 души. Тъй като аз си падам по надпреварите резервирах две такива лодки. Прецених, че по този начин ще ни се вдигне още повече адреналина и състезателния дух.
Когато споделих идеята на приятелите си, всички направо полудяха от радост. С голям ентусиазъм се отправихме към канала. Там ни посрещнаха изключително любезни хора, обясниха ни как трябва да застанем, как да гребем, как да поддържаме синхрон. За наше улеснение в лодките имаше и професионални гребци, както и „барабанчици“ (така им казвам аз), които ни даваха ритъм. Емоцията от първото загребване и самото разклащане, движението на лодката– наистина е много приятно.
Застанахме на стартовата линия, обявиха начало и надпреварата за нас започна. С много усилия успяхме да преминем едва половината от канала – около 1 км. Първият път победи нашата лодка, а второто състезание през останалия километър, победиха другите. Честно да ви кажа, после едвам се върнахме с бавно гребане до началната позиция. След това ръцете ни трепериха, но цялостното усещане беше много вълнуващо.
Препоръчвам го на всички вас. Задължително отделете средства и време за нови изживявания. Предполагам, че може би вече сте били в Пловдив, но го вижте и от друг ъгъл, впуснете се в атмосферата и преживяванията, които може да ви даде. Струва си.
Силни приятелства
Приятел – една от най-силните думи на света. А хората, които ѝ вдъхват смисъл, са истинско богатство. Точно затова всеки един от нас трябва да разполага поне с един добър приятел, който да ни покаже и другата страна на живота. Кога и как обаче се създават истински силните приятелски взаимоотношения?
Някои казват, че се изграждат от детството, други – от гимназията, трети – от университета, а четвърти – случайно. Иска ми се да премина през всеки един етап, защото съм сигурен, че разполагаме ако не с четирите типа, то поне с един от тях.
Да израснеш с някого, буквално и преносно, от дете е сигурен начин да сте научили много един за друг. Тук не говорим единствено за опознаване на характер, но за сблъсък с житейски и всякакви други ситуации. Оказаната помощ в трудни или динамични моменти е гарант, че сме изградили силна връзка с приятеля си. Именно затова, когато вече станем „големи“, разчитаме на тази безрезервна подкрепа и знаем, че няма и никога няма да има задни мисли.
Подобен е и случаят с приятелствата, създадени в училище. Странно ми бе, когато чух класния си ръководител от гимназията да казва, че контактите, които си изградим сега, остават за цял живот. С годините осъзнах, че това наистина е така, защото и тук имаме непринудеността на взаимоотношенията. Човекът комуникира с теб заради самия теб, а не заради други облаги. Тук времето след завършването лесно изпитва приятелствата ни.
Когато обаче достигнем ниво университет и кариерно развитие, нещата стават малко по-различни. В подобна учебна среда се срещаме с хора със сходни на нашите интереси и е лесно да създадем връзка помежду си. Чрез един канал много бързо влизаме в други и постепенно ставаме част от живота на другия. Само трябва да се пазим да не бъдем използвани в името на някаква облага.
Последният тип са случайно създадените приятелства. Те могат да възникнат по всяко време и повод. Така например аз се запознах с продавача на магазинчето до нас. Всяка сутрин разменяхме по няколко приказки и постепенно намерихме много общи теми на разговор. Сега вече излизаме заедно, имаме общи спомени и дори празнуваме заедно поводите си.
След всички написани редове достигам до извода, че всяко приятелство е силно. Дори няма значение как е създадено, важното е то да бъде истинско. А разбираме дали наистина е такова само с времето и изминалите ситуации.
Философията на живота
Доскоро вярвах, че човек върви напред чрез успехите си в работата, защото професията е част от самите нас. Казват, че сме късметлии, ако обичаме това, което вършим. Ако е обратното, то значи пилеем цялото си полезно време за деня на място, на което не искаме да бъдем.
Мога да нарека себе си късметлия с професията, работната среда, колектива, в който съм. Възприемах работата си като хоби и в един момент ежедневието ми се превърна в абсолютно еднообразно. Не знаех как бях стигнал дотук, но определено не се чувствах удовлетворен. Не ме разбирайте погрешно, в професионално направление изпитвам пълно задоволство, но сякаш нещо ми липсваше и бе време за промяна.
Ето и в какво се състои трансформацията ми. Всеки ден след като приключих задълженията си във фирмата, провокирах себе си с предизвикателство. Първоначално започнах да променям маршрута до вкъщи – една улица встрани, друг булевард, тотално различни пътища. После промених крайната си точка и вместо да се прибера директно у дома, отивах в друг квартал, до апартамента на мой приятел или до дома на родителите ми.
От тези малки крачки се амбицирах и направих по-големи стъпки напред. Време бе да придобия нови умения. Записах се на курс по готварство за начинаещи. Последваха уроци по рисуване, посещение на групови и фитнес тренировки, закупуване и каране на велосипед, уикенди в планината и из страната. Сега обмислям скачане с парашут или бънджи…
След всички тези екстремни за мен изживявания достигнах и до съвсем нова философия за живота, или поне за моя живот. Необходимо е да се занимаваш с колко се може повече разнообразни дейности, защото така откриваш нови способности. Да, работата трябва да е удоволствие, но не и хоби, защото те въвлича в еднообразие. Все пак, когато правим повече неща, които ни носят наслада, се чувстваме по-щастливи и опитваме от всички прекрасни благини на земята!